Правят каквото си искат?

Наскоро имах възможността да се запозная отблизо с метода на Мария Монтесори и с теоретичната ѝ обосновка. Да си призная, имах своите резерви. Най-вече заради популярното вярване, че децата в този метод правят каквото си искат. Не ме разбирайте погрешно – не казвам, че децата нямат право на избор, дори напротив. Когато детето се почувства като равностоен участник в дейността, това влияе положително на самооценката му, на мотивацията му, на увереността му. Важно е към него да не се отнасяме снизходително, да уважаваме изборите му.  Но, подобно на демократичните избори, свободният избор следва да бъде измежду няколко възможности.

Това успях да обсъдя и с Яков Хехт, основателя на Демоктратичното училище в Израел и на редица други в цял свят. Срещнах го на форум „За свободното развитие на образованието“, организиран от Национална мрежа на родителите. Там успях да поговоря с него за работата си. Обсъждахме какво може да се направи за деца, които нямат мотивация да опитват нови и различни дейности, в резултат на което изборите, които правят, са твърде ограничени. Я. Хехт потвърди, че способността свободно да взимаш решения се научава чрез серия от ограничени избори. Обясни го така (ще перафразирам): Две седмици правят всичко под час, в определен предварително график. На третата седмица им позволяваш да изберат какво да правят от 14 ч. до 16ч. в неделя. След това и в събота и така, докато се научат да вземат решения за целия си ден, цялата си седмица и за по-дълги периоди. Действително организирането на времето е не само изключително трудно (не само за децата), но понякога би могло да бъде объркващо или дори плашещо (отново, не само за децата). Структурирането - поставянето на граници и определянето на правила в случая не е атака срещу свободата на избора.

Приятно бях изненадан, че същата трактовка намерих и при Мария Монтесори – децата учат каквото си искат – или математика, или химия, или биология, или език, или друго от предложените им възможности. Но друго в теорията ѝ е по-забележително. Тя смело заявява, че децата, всъщност, не играят. Напротив, те работят. Ако излезем от капиталистическата трактовка на това твърдение ще разчетем посланието, а именно – дейността на децата не е безсмислена и няма за цел само мимолетно забавление, напротив, в нея те влагат много мисъл и усилия, поставят си цели, постигат резултати, натрупват опит. Следователно и изборът на дейност не е случаен и безсмислен. Предпочитането на математика, пред, да речем, природознание, носи своето значение, така както и желанието да се набираш на лост (виж предходния пост), вместо да играеш народна топка.

Как да научим децата да избират и решават? Като непрестанно ги поставяме в ситуации, в които да го правят. В работата си аз използвам предложения. „Сега, предлагам ти тези три игри/неща, които с теб да направим в следващите 45 минути. Кое ти изглежда най-интересно?“ Детето е в ситуация да вземе решение – изборът е в него, същевременно вариантите са ограничени и на практика всеки е правилен.

Това е добър подход и за родителите, които искат да изградят умението за вземане на решение в своите деца. Може да се случи докато играят заедно игри, гледат филми, четат книги, купуват дрехи, планират вечерята или каквото и да било друго. Разбира се, родителят трябва да е подготвен, че детето не винаги избира това, което се очаква да избере (по този повод Монтесори има добри насоки как възрастния да насочва избора).

С изборите, респ. с желанията си, децата ни показват не просто какво им харесва, а и от какво има нужда. Понякога искат да опитат нови неща, друг път – да си докажат, че могат; трети път ще искат да са заедно – с учителя, родителя, приятеля; четвърти – ще искат да отстоят себе си. Важно е да успеем да научим децата да правят избори и да вземат сами решения не само за да ги разбираме по-добре. След време това умение ще помогне на тях самите да разбират себе си – какво ги мотивира, към какво се стремят, какво ги плаши. Ще могат да са уверени в решенията, които взимат, ще бъдат смели и ще умеят да уважават изборите на другите.