Безспорно децата са радост и богатство, но когато в едно семейство те са твърде много, това несъмнено се им влияе. Още в началото на ХХ в. Алдер обръща внимание на това, наблюдавайки семейства с около 5 деца. Забелязва, че често най-голямото е натоварено с нелеката задача да „родителства“ над братята и сестрите си – задача, която е очевидно трудна дори за възрастните (родителите). Логично, детето, поставено в такава отговорна роля или се опитва да избяга от нея или, напротив, вглъбява се в идеята да е „пръв сред равни“ в групата на децата в семейството. И в двата случая малката личност започва да гради грешна самооценка – завишена или занижена, което се отразява в по-късните отношения с хората извън дома.

Подобен е случая на 9-годишната Рада. В нейното семейство има над 12 деца, като почти всички са в приемни семейства или в институции. Най-голямата ѝ кака (23г.) дори вече има 2 деца, които също са в приемна грижа. В един момент Рада се оказва най-голяма от децата, останали при майката. На нея се пада да се грижи за тях, докато майката е навън, а вечер тя „докладва“ за случилото се през деня.

Този модел на отчитане на действията на другите деца тя привнесе и в училище. Всяка сутрин тя разказваше какво се е случило през вечерта, кой каква беля е направил, кой какво е казал. Имаше поглед върху всичко и всички и не пропускаше възможност да изобличи всяка нередност или несправедливост. Често, когато ѝ беше удобно, изкривяваше фактите, които представя.

Не след дълго Рада си създаде репутация на „клюкарка“ сред децата, а и сред възрастните. Съучениците ѝ започнаха да я отбягват и да не искат да говорят с нея. Това я накара сама да потърси моята помощ с проблема.

В разговорите ни, колкото и да се опитваше, не можеше да се сдържи и винаги „изказваше“ някого. Моделът, започнат в семейството ѝ, беше пуснал дълбоки корени.

        - Аз съм клюкарка! Не мога да се спра – такава съм си! – каза ми Рада.

Тя не можеше да спре да наблюдава всичко и всички, не можеше да не каже, когато нещо ѝ правеше лошо впечатление.Това ме накара да не мисля в посока на спиране на клюките ѝ. Все пак е важно да си даваме сметка, че хората имат своите черти – някои са добри, други са лоши, но са си техни – променят ли се те, променят се и самите хора. Освен това, подобна промяна е изключително трудна и изисква силна мотивация.

Не исках да спирам Рада от клюкарстването – все пак то беше свидетелство, че тя наистина има поглед върху всичко, което се случва около нея. Не са много хората, които могат да се похвалаят с такова умение. Затова ѝ предложих нещо, което силно я изненада.

        - Искам да започнеш да ми клюкариш всяка сутрин и то с подробности.

Веждите ѝ се пошдигнаха озадачено, очите ѝ се впериха в мен.

      - Само че, не искам да чувам нищо за бели, за наказания и за псувни. Искам всеки ден да ми казваш за хубавите неща, които ти и другите правите. Освен това искам да ми клюкариш и големите – ако нещо, което те направят ти се строи приятно, забавно или добро искам да ми го кажеш. Съгласна ли си?

Не беше сигурна, че ме разбира, но се съгласи. Сети се да ми разкаже за една изненада, която са получили от учителката си преди няколко дни, за да провери дали е разбрала за какво ѝ говоря.

В края на разговора ни ѝ подарих и едно тефтерче-календар. Обясних ѝ, че в него искам да записва поне по една-две хубави случки от всеки ден. Това много я развълнува.

Първоначало ѝ беше много трудно да удържа импулса да изказва, да клевети, но постепенно хубавите постъпки, за които ми разказваше, взимаха превес над лошите. От „всички си ядохме закуската“ и „днес слушахме в час“ започна да се стига до „Днес Радо направи подарък на Михаела и тя се зарадва“. В тефтерчето ѝ започнаха да се появяват вътрешните ѝ преживявания. От разкази за разходки се стигна до „Днес се чух с мама и това много ме зарадва“ или „Рисувахме и ме похвалиха. Почувствах се горда“.

Рада не спря да наблюдава света и да разказва за видяното. Не спря да говори за другите деца. Не спря и да мисли като родител за по-малките от нея. Това, което се промени, обаче, бяха нещата, които забелязва. Беше се научила да се страхува от света, да се защитава от съучениците и да наказва и изказва по-малките. Сега, тя успяваше да вижда и добрата страна.

Тази поведенческа техника работи със същия успех и за възрастни. Честите неуспехи, разочарованията, проблемите взаимоотношения могат да създадат усещането, че всичко е черно и сиво. Разбира се, това никога не е така. Когато човек си постави за цел да отбелязва по един приятен момент от всеки ден много бързо „един“ е недостатъчен и те започват да стават повече и повече. А промяната е само в начина, по който гледа на света.