разликата между двойките и отличието

Запознах се с Радо в отдел „Социално подпомагане“ в един малък град. Там, заедно с екипа, се срещнахме и с баща му и малката му сестра. Радо беше невероятен – в погледът му се виждаше онази искра, която те кара да вярваш, че това дете ще може да постигне много. Имаше и много свобода в очите му. Всъщност, това беше втората среща, която уреждахме с бащата на Радо. Причината бе, че първия път, когато отидохме до дома им, децата бяха избягали или по-точно, бяха решили, че срещата няма да им е интересна. Бащата и бабата обясниха, че Радо и сестра му често решават и тръгват някъде, обикновено се прибират за вечеря, а понякога и за обяд.

С времето разбрах какво правят когато излизат. Сценария е в общи линии този: Радо намира някаква работа – събира кестени, пренася дърва, боядисва стени, пренася боклук, събира железа и т.н., за което изкарва по някой лев, а в това време сестричката му стои отстрани с цветните си моливи и блокчето и рисува. Така я видяхме и на първата среща – захапала одърпания блок, с провиснала ризка, а в джобчето ѝ – 5-6 цветни молива, останали на половина от рисуване и острене.

Бързо стана ясно, че Радо умее да се адаптира към улицата, като в същото време се грижеше и за сестричката си. Може би затова бързо разбра, че предложението, което му отправихме – да дойдат в училището с пансион – беше добър вариант за него и сестра му. Освен това можеше да преследва мечтата си – да стане рок звезда. Тази мечта дошла от срещата му с един рокер, който Радо срещнал случайно на улицата.

Не мина и месец след започването на учебната година, обаче, когато Радо започна да среща трудности в училище. Той беше във втори клас – в първи е учил в СОУ-то в родния си град. Оказа се, че заради своенравното му поведение предишната му учителка често го е наказвала да стои прав до дъската, докато тече учебния процес. В резултат на това той не можеше да пише, да чете или да решава по-трудните задачи. Любопитен факт – изписваше много от буквите наобратно, което най-вероятно се дължеше на това, че е стоял срещу съученицит си и е гледал в техните тетрадки.

Не след дълго трудностите в училище се отразиха на поведението му. Той загуби мотивация за учене, започна да изоставя мечтата си за рок сцената, започна да страни от другите деца, да се бонтува срещу правилата. В клас с твърде малко деца е невъзможно да не се забелязваш, което го караше често да бяга от училище.

В същото време Радо беше впечатляващо умен. Паметта му беше добра, мисленето – бързо и точно, умееше да реагира в различни ситуации. И въпреки това продължаваше да не вярва, че може да се справя добре в училище.

Един ден си говорихме за домашните, които той системно не желаеше да пише. Каза ми: „Кога да си напиша домашното, като вчера час и половина съм помагал на Геро (човекът по поддръжката)“. Наистина Радо обожаваше да помага с работата на нашият „майстор“ и го правеше почти всеки ден. Това, разбира се, беше прекрасно – той успяваше да се чувства полезен и добър. Но оставаше проблемът с липсата на мотивация за всичко останало, започвайки от учебните занятия, преминавайки през изкуствата и заниманията по интереси, стигайки дори до откази на храна. Попитах го за съученичката му, която беше отличничката на класа. Кога тя е намерила време да напише домашното.

„Ами след часовете...или преди вечеря. Понякога и след вечеря сяда.“ – каза Радо.

Попитах го колко време ѝ отнема да напише домашното си, а той отвърна: „10 минути! Не! Даже 4....2 минути“

-         Нека са 5 минути - предложих му аз. „Можеш ли да отделиш 5 минути някога през деня, за да напишеш това домашно?“

-         Е мога! – заяви уверено Радо.

-         Я ми кажи в час как се справяш с уроците?

-         Много добре, даже понякога най-добре!

-         А какво ти пречи да имаш шестици, а не двойки и тройки тогава?

Радо наведе глава.

-         Че не си пиша доманото.

-         Е, добре де, сега разбрахме, че то домашното отнема колко беше...

-         5 минути!

-         Да, значи ако отделиш 5 минути и си напишеш домашното...

-         Ще имам шестица!

-         Е, ето ти рецептата – какво ще кажеш?

-         Ще отделям 5 минути, даже по десет!

Радо успя, поне за известно време, да проумее, че разликата между двойка и шестица в училище, а и в живота, не е толквоа огромна, колкото му се струва. Това е нещо, което не много деца могат да разберат. Представете си неговото положение – той няма близък, който да е бил отличник или да е успял в живота. Масовата култура също не показва как се постигат успехи, а когато го прави го представя като къртовски труд, неимоверни усилия и много жертви. А в действителност не се изисква толкова много, поне не в училище. 5 минути. Хайде, да ги сложим 10 на ден и домашното е поне започнато, уроците са поне припомнени. Нагласата към училището се променя. Полагат се основи на целеполагане и труд. След време това се превръща в част от личността – личност, която може да гледа напред, да постига успехи, да постига щастие.

За себе си разбрах колко дълбок е въпросът за училищната мотивация. Често казваме на децата да учат, за да станат лекари, полицаи, адвокати, шефове, но когато те самите не вярват в себе си, подобни думи единствено разширяват пропастта – те не могат да си представят да изкарат петица, какво остава да си представят, че са всезнаещи лекари. Пътят към добрата мотивация не е да се сложи по-голям морков отпред, а да се покаже пътят, по който морковът да се достигне.