Такъв беше случаят на малкия Симеон. Той дойде в училището като 7-годишен етнически турчин, който не е посещавал детска градина или предучилищна група, въпреки  че вече му беше време за начало на първи клас. Не говореше български. Всъщност, в семейството му никой не говореше добър български, освен може би дядо му, но определението „добър“ е твърде щедро в случая. Бяха ни казали, че Симеон може да говори, но се притеснява, а и след дългото лято може би е позабравил езика. Бързо щял да свикне.

Трудно ще забравя първия път, в който го видях. Слизаше от автобуса, с който пристигаха първите ученици на училището. Беше повърнал и сега беше целият мръсен, уплашен и със сълзи в очите. През целия път стоял отзад. Не говорил с никого. Не казал, че му става лошо, не казал и че всеки момент ще се случи случката. Повърнал точно когато автобусът завил за да паркира. Сега всички говореха за това, но не и той. Симеон мълчеше, въпреки, че всички му предлагахме помощ, колегите го заведоха да се преоблече и измие. Причината – не знаеше как да каже каквото и да било.

За щастие един от колегите беше учил едина година в Истанбул и можеше да води малки разговори на турски. Няколко месеца по-рано аз също бях на обучение в Турция. Темата беше „Работа с бежанци“ – работа, в която езиковата бариера е по-скоро висока каменна стена. Една от първите стъпки в подобна ситуация, е бежанецът да получи усещане, че е личност – в повечето случаи те са без документи, без лични вещи, а когато нямат и езикови познания – те не могат да се самоопределят.

Малкият Симеон сега се намираше в подобно положение - не знаеше как да обясни нито кой е, нито какво иска, нито от какво го е страх или за какво мечтае. Затова започнах работата с него с това той да успее да се представи. „Здравейте, аз съм Симеон!“, „Ти как се казваш?“, „Заповядай, благодаря, моля...“. Знаех, че с него не започваме съвсем от нулата – все от някъде е чувал българска реч, макар да е живял в турската махала.

Споменах, че Симеон беше на 7 години. Въпреки това взехме екипното решение да премине през подготвителна. Първата причина беше очевидна – той нямаше езиковите познания и умения да се справи с материала в първи клас. Другата – той имаше нужда да изгради увереност и това беше добра възможност това да се случи. Ще ми се да спомена за идеята, с която Симеон беше дошъл в училището. Бяха му разказали, че отива на „лагер“, където ще гледа анимации и ще си играе. Може би се досещате за трудностите, които това създаваше в работата.

Работата с деца винаги включва и възрастните около тях. Обикновено това са родителите, но често важна роля имат и учители, близки роднини и др. Едни от най-важните възрастни около Симеон включваха учителката му и менторът, който знаеше турски. Затова и през първите 3-4 месеца работата се състоеше в толерантно отношение от страна на учителката му в подготвителна група, общуване преди всичко с колегата с познания по турски и в моя стремеж Симеон да има „самоличност“. Важно е да спомена, че подобно на повечето етнически турци, Симеон имаше и турско име, и сега се срещаше с предизвикателството да възприеме и българското си име. Със задоволство ме караше да му повтарям как са трите му имена. Отне му близо година да ги научи и приеме.

В групата си Симеон беше с още 5 момчета. Беше аутсайдерът, понеже никой не можеше да говори с него. Единственият му начин за общуване беше да ощипе някого. Лидерът на групата беше Вихрен. Той, знаедно с брат си, беше в една стая със Симеон, тъй като и тримата бяха от турски произход и можеха да се разбират. Въпреки това Вихрен правеше усилия да държи Симеон изолиран в игрите.

През февруари обаче се видяха резултатите от работата ни със Симеон. Изведнъж той се отвори за общуване с другите. Не говореше правилно, но говореше. Знаеше имената на всички, успя да ги спечели на своя страна. Какво, мислите, се случи с Вихрен? Помня един случай, в който наблюдавах играта на предучилищната група. Симеон беше накарал всички да се държат за ръце, но никой да не подава ръка на Вихрен. Казваше им: „Вихрен не приятел!“. И всички го слушаха. Него – аутсайдера. Симеон винаги е бил харизматичен и сега, след като преодоля езиковата бариера, тази харизма му помогна да заеме лидерското място в групата си. Нещо повече, другите толкова го харесаха, че започнаха да говорят граматически неправилно, точно като него. Представяте ли си как сега те се нагаждаха по „неговия език“? Разбира се, Симеон беше твърдо решен да спечели и всички „големи“ в училището, а това нямаше да стане без той да покаже прогрес с българския език - именно там бяха насочени усилията на екипа.

Един от методите, които работеха при Симеон, беше той да ми разказва истории от живота си, а аз да ги записвам. Това му помогна да се самоидентифицира. Говореше за семейството си, за игрите с приятели, за белите, за добрите дела, за семейните трагедии и за веселите празници. Няма да забравя неговия „трактат“ (така му обясних, че се нарича написаното), в който Симеон рецитира как трябва да се държи един ученик в училището. Принтирах му страниците с текст, а той ги разнасяше на всякъде и караше всеки да му ги прочете на глас. Той разбра, че за да бъде оценен, забелязан, да разказва, да се докаже, трябва да овладее новия език. Изключително важно за децата е да разберат причината да знаят, усъвършенстват, овладеят ново умение.

В края на годината бяхме уверени, че той ще се справи с първи клас. Не очаквах обаче, какво щеше да се случи със Симеон още в началото на следващата учебна година. За нея ще ви разкажа в следващата си история.